Софийският храм „Света София“

Статията на Християн Георгиев „Софийският храм „Света София“. Архитектура и история“ е част от първия брой на сп. VIA BALCANICA, 58-71 стр. (бел.ред.).

Църквата „Св. София“, намираща се в самия център на българската столица, представлява паметник с огромно значение за християнското храмово строителство, а оттам и за византийското културно наследство по българските земи и в Югоизточна Европа като цяло. Уникалната постройка изумява и предизвиква интереса както на специалисти археолози, историци, архитекти, културолози и др., така и на туристи, любители на старини и култови сгради. Това се дължи най-вече, от стилова гледна точка, на нейния противоречив вид, на внушителната ѝ масивна структура, на уникалните за епохата и мястото архитектурни решения и, не на последно място, на нейната многовековна история. В този смисъл църквата се явява един уникален феномен с неизмерима стойност, част от историята и културното наследство на София, градът, на който през XIV век тя дава своето название, и е от ключово значение за ранното византийско изкуство и архитектурните традиции на целия християнски свят.

В настоящото изложение ще бъде направен скромен очерк на архитектурните особености на храма и историческите изменения, които са настъпвали в тях, изхождайки от неговото състояние по време на първоначалните му проучвания в началото на XX век, както и ще бъдат разгледани някои хипотези и противоречия относно тези особености в определянето на стиловите им характеристики. В контекста на разглежданата тема ще бъдат представени и основните гледни точки за мястото на църквата в развитието на сакралната християнска архитектура. Мястото – допирна точка между Изтока и Запада, между Константинопол и Рим, и времето, когато все още им предстои да се превърнат в два срещуположни полюса, са се отразили в „Св. София“, за да се съхрани духът им и днес между стените ѝ. Със своята загадъчност богослужебната сграда е представлявала и представлява истинско предизвикателство за изследователя.

Архитектурно-исторически координати

Църквата „Св. София“ представлява трикорабна куполна базилика. Като такава в раннохристиянския архитектурен период тя играе ролята на еталон за традиционния базиликален тип на територията на Източна Европа [1] и, от друга страна, е носител на уникални за вида си структурни и естетически характеристики, правещи нейното стилово класифициране въпрос на сложен сравнителен анализ. Намира се отвъд Източната стена на антична Сердика, оставайки извън очертанията на крепостта, непосредствено до древен некропол.

След направените през 1910 – 1913 г. проучвания и разкопки от Богдан Филов се установява, че под основите на храма се намират останките на по-стари богослужебни постройки, както и редица гробищни съоръжения. Археологът заключава, че преди да бъде построена настоящата църква, на същото място са съществували четири по-стари здания, последното от които е разрушено към средата на V век. Последната построена църква е посветена на „Божията премъдрост“ и получава името „Света София“, с което е известна и до днес. От интерес за настоящата тема е именно този пети по ред християнски храм.

През дългия период на своето съществуване сградата изпълнява различни функции: от гробищна църква през съборна и митрополитска катедрала до превръщането ѝ в джамия през османския период. С течение на времето започва да добива популярност сред християните, превръщайки се в символ на града. За това съдействат внушителните ѝ и впечатляващи размер и структура на фона на малкото тогава (преди Освобождението) селище.

Няколко думи за основния план на постройката ( фиг.1), съставен според запазените части и основите на разрушените елементи на църквата. „Св. София“ се състои от три надлъжни кораба, един напречен кораб (трансепт), един олтар с апсида на изток, а в западната част от вътрешно преддверие (нартекс) с две странични пристройки от юг и от север [2].

Главният кораб, намиращ се в средата, е най-широк и е с продължение от главния вход на църквата на запад до апсидното пространство на изток, като пресича напречната постройка, образувайки квадрат, върху който се издига куполът.

Страничните кораби (значително по-ниски от главния), от своя страна, намират продължението си в съответните странични пристройки на преддверието на запад и се врязват в напречния кораб на изток.

Напречният кораб е широк колкото главния и се състои от три части, които съответстват на трите дълги кораба и трите главни части на преддверието.

Олтарът и предолтарното пространство правят църквата уникална по рода си. Освен с полуокръжната тристенна апсида, това пространство е разширено с един математически неточен квадрат, широк колкото напречния разрез на главния кораб, който се намира между апсидата и напречния кораб.

Преддверието, което, според Андрей Протич, може смело да се разглежда като втора напречна постройка [3], се състои от три части, съответстващи на трите дълги кораба и на трите части на паралелния му по широчина напречен кораб. На север и на юг, както беше посочено по-горе, към преддверието има две правоъгълни пристройки с по два апсидовидни издатъка (фиг. 2), съответно сочещи в източна и западна посока.

Извън разчленената само в три дълги кораба базилика остават единствено двете пристройки към преддверието от север и юг [4].

Към казаното дотук можем да добавим и впечатляващите за времето си размери на постройката – 46,58/23/16.10 м. Височината на купола е 19,70 м [5].

Надстройката на „Св. София“ ляга непосредствено върху основите на разрушената от огромно хунско нашествие през 441 – 447 г. четвърта църква [6]. Според проф. арх. Стефан Бояджиев, след оттеглянето на хуните на запад, сердикийци изграждат върху старите основи нов храм изцяло от тухли.

Нов елемент още при плановата композиция на четвъртото здание е източното рамо, т.е. удълженото пространство пред олтарната апсида. Видоизменена по този начин, постройката придобива вид на латински кръст, което поставя няколко въпроса. Както Бояджиев посочва, в целия християнски свят от края на IV до VII век църкви с подобен кръстовиден план не са познати, като най-често разпространеният план е Т-образният, при който липсва източно рамо. Това обстоятелство създава сериозни трудности при датирането на паметника, както и в определянето на влиянията, под въздействието на които е бил построен. Интересен е въпросът с каква цел е било удължено това рамо. Стефан Бояджиев обяснява това решение с историческата съдба на храма, както и с неговото местонахождение. По наличието на две двойки арки, поставени в подкуполното пространство и подсилени с тухли в разстоянието помежду им, авторът, като има предвид, че еднопространственият купол при древните църкви се държи от по една арка от всяка страна, съди, че над това пространство се е издигал втори купол. Двойното кубе е стъпвало върху квадрата, образуван от пресичането на двата кораба, и след това преливащ в осмостенен барабан. В подкрепа на това твърдение се посочва наличието на повече от 50 големи прозореца, които осветяват цялата църква, докато само най-светлото място – куполът, символизиращ божествените небеса, не е осветен (фиг. 3). Оттам може да се заключи, че настоящото кубе е всъщност основа на по-горно, несъществуващо вече кубе, което е било подобаващо осветено.

Изхождайки от историческите факти, авторът счита, че издигането на горния купол не се е налагало по религиозни съображения, а поради нуждата от самоотбрана. От една страна, църквата се намира извън крепостните стени, а от друга, след трикратното преизграждане на храмови постройки, станали плячка на варварските нападения, новото здание е имало нужда от засилена защита. Сердикийци издигат църква-крепост [7]. Именно за да противостои на увеличения товар, получен от удвояването на купола, строителят е продължил средния кораб извън купола, изграждайки „първата раннохристиянска църква с кръстообразен план“ [8]. По този начин храмът добива своеобразни черти, които хронологически се появяват и усъвършенстват едва в X – XI век в църквите от романски стил.

„Св. София“ притежава характерното за това време олтарно устройство само с една тристенна апсида. За съществуването на тристенните апсиди се споменава за първи път през 435 г., когато Пулхерия, сестра на император Маркиан (450 – 457 г.), преустройва античните храмове на атинския акропол в църкви [9]. На софийската църква липсват двете странични апсиди (протезис и дяконикон), които са така характерни за византийското базиликално строителство [10]. Затова Стефан Бояджиев поддържа тезата, че храмът „Св. София“ е изграден не от император Юстиниан (527 – 565 г.), при когото църковната литургия достига огромно развитие, а преди него. Освен това, именно по негово време се утвърждава централната куполна църква, пример за което е забележителната „Св. София” в Константинопол, наложила и подчинила на себе си основните тенденции на византийското сакрално строителство от VI век насетне.

След като Сердика попада в български ръце през 809 г. храмът отново страда от разрушения, но е възстановен към края на X век [11]. По това време е изоставен горният купол и само долният едва се показва от основата на осмостенния барабан, който може да се види и днес (фиг. 4).

Едва по време на Второто българско царство мощната снага и голямото пространство на храма се превръщат в съображения той да бъде издигнат в митрополитска църква. Нейната слава добива такива размери, че към края на XIV век дава своето име на града – София [12]. По времето на османското завоевание църквата несъмнено търпи нови поражения, като към средата на XVI век тя вече е неизползваема за богослужебни цели. Както е известно от историята обаче, османците хранят пиетет към религиозните сгради на покорените от тях народи, което най-често се изразява в съхраняването им и последователното им превръщане в джамии. Тази, донякъде щастлива участ, застига и „Св. София“. Към края на XVI век приелият исляма хърватин Сиявуш паша преустройва разрушената църква в мюсюлмански молитвен дом. За тази цел към нея са добавени задължителните за това елементи – построено е минаре върху югозападната пристройка, михраб (нишата, пред която застава ходжата) и мимбар (висок амвон, откъдето се тълкува коранът) в източното дъно на храма (фиг. 5).

„Св. София“ е действаща джамия в продължение на близо два века, докато през 1818 г. силно земетресение не събаря източното кръстно рамо и апсидата. Поврежда се и минарето (фиг. 6). Турците поправят щетите, като изоставят съборената източна част, чиито основи остават видими, и издигат стена, съвпадаща с източната страна на подкуполния квадрат [13]. Втори земетръс през 1858 г. разрушава северната половина на преддверието и част от средния кораб. По този начин на западната фасада на църквата зейва една зловеща паст, разкриваща засводената вътрешност на храма до неговото източно дъно (фиг. 7). Интересно е да се отбележи, че турците тълкуват това бедствие като божие наказание и изоставят завинаги постройката, използвайки я единствено за склад. В това състояние (фиг. 8, фиг. 9) „Св. София“ дочаква Освобождението на България и времето на проучването, което Софийското археологическо дружество предприема от 1910 до 1913 г.

През 1928 г. църковното настоятелство в състав Павел Тренев, Иван Горанов, Спиридон Марков, Стефан Цървулков, Никола Бронзов и Васил Бояджиев се заема да пригоди целия храм за богослужение [14]. В течение на три години е възстановена съборената западна част на преддверието. През 1955 г. Народната власт обявява храма за паметник на културата, след което, за да се изтъкнат историческите му и художествени качества, се решава да се разкрие неговата конструктивна тухлена структура. Така църквата постепенно придобива своя съвременен вид.

Стефан Бояджиев прави заключението, че необичайният архитектурен образ, изграден по отбранителни съображения, строгият и внушителен обем, открояващ се с хармоничните пропорции на отделните елементи, са повлияли върху разпространената по-късно в Западна Европа романска архитектура. „Св. София“ дори се сочи като първообраз на целия романски архитектурен стил [15].

Архитектурни особености на религиозната сграда

Върху основния план, който беше описан по-горе, се издига цялата постройка, като отделните главни части – латинският кръст и мащабният подкуполен квадрат, са рязко подчертани [16]. Вътрешността на църквата получава своята форма с помощта на масивни стени, стълбове (пиластри), които без капителите, характерни за колоните, се сливат със сводовете, почиващи върху тях [17], арки, купол и полукубета (към пристройките и апсидата). Олтарът влиза изцяло в главния кораб, а двете крила на преддверието изпъкват встрани, без да противоречат на кръстовидната композиция. Централният засводен кораб и отвън, и отвътре се явява като мощен гръбнак в тялото на религиозното здание. Той доминира над всички останали части и кореспондира с напречния кораб, който, бидейки по-нисък, е подчинен на него. По този начин се изтъква формата на латинския кръст – централния кораб, тръгващ от западната църковна стена до края на апсидата, и двете крила на трансепта (фиг. 10 и фиг. 11).

Над широкия квадрат, намиращ се в композиционния център на постройката, се извисява внушителното куполно здание. Усещането за мащабност се постига чрез масивните, ориентирани нагоре стълбове и стени, вдъхващи строгост и едновременно с това възвишеност на интериора. В това отношение църквата е уникална, тъй като за базиликалното строителство от нейното време не е характерен куполът, особено в такъв размер, още по-малко кръстовидната композиция.

Външността на църквата с опростените си форми и липса на пластична декорация дава ясна и точна представа за разположението на вътрешните части [18]. Елементите, които правят първосигнално впечатление, са мощният подкуполен квадрат, централният кораб – гръбнак на композицията, и двете крила на напречния кораб. За да подчертаят отново кръстната форма, на лице са и седловидните покриви на пресичащите се кораби.

Пристройките на север и на юг са най-ниските части от сградата и се губят пред огромната маса на църквата. Преддверието е по-тясно от главния и напречния кораб, с което им дава композиционно предимство. Така именно във външността на зданието латинският кръст изпъква значително по-силно, а мащабният квадрат е „коронясан“ с купола, почиващ върху четиристен, преминаващ в осмостен и владеещ с височината си цялата сграда (фиг. 12)

Централната част на преддверието и главният кораб до началото на апсидата носят седловидни покриви, както може да се види от фотографиите на съвременната църква. Апсидното полукълбо на източната страна има тристранен наклонен покрив. Осмостенната структура, върху която е поставен куполът, от своя страна, кореспондира с осмостенен покрив на кубето, който подчинява на себе си всички други покриви [19], и, както виждаме от днешните изображения, завършва с железен кръст. Според Протич, благодарение на тези седловидни и многостенни покриви хоризонталните линии във външността на църквата отстъпват по значение на вертикалните, особено подчертани от ръбовете на околните стени. Това създава усещането за извисеност на храма, като внушението се подчертава и от множеството продълговати прозорци, врязани в горните части на стените. Тези два елемента се сочат като основни за външната декорация на храма.

Църквата има примитивен, аскетичен и студен вид, лишена е от всякакви декоративни украшения и силно напомня на ранносредновековно укрепление, с което е увековечила размирната и несигурна епоха, в която е била построена.

Единствената декоративност, както се спомена по-горе, се състои в линиите, образувани от ръбовете на стените, на покривите и групировката и формата на прозорците [20], т.е. осветлението на храма. Както лесно може да се види от изображенията, тази църква има извънредно много прозорци, от които всички, с изключение на кръглите, са дълги правоъгълници, завършващи дъгообразно (Фиг. 13).

Към най-съществените признаци на софийската „Св. София“, според Протич, спадат преди всичко кръстообразната форма, квадратният схематизъм [21], начинът на засводяване [22] и кубето над мощния квадрат. Според тези признаци, авторът определя храма като свързващо звено в историческото развитие на източната и западната църковна архитектура.

Място и значение на църквата „Св. София“ в развитието на християнската архитектура

Като пряк резултат от тригодишната работа по полуразрушената храмова постройка, през 1913 г. излиза книгата на Богдан Филов „Софийската църква Света София“. В нея археологът събира и анализира цялата информация, придобита по време на проучванията и разкопките, великолепно илюстрирана и с фотографски материал. Отхвърляйки някои лансирани хипотези, Филов убедително излага своите възгледи относно църквата и нейните стилови особености.

От една страна, начинът на градеж и самият строителен материал (тухлите, хоросанът, неговото слагане в дебели пластове) носят чисто „византийски характер“ [23]. Въпреки това обаче църквата не може да се нарече византийска постройка, ако се има предвид начина на развитие на византийската архитектура след времето на Юстиниан. Църковният план също рязко се различава. Липсата на каквато и да било декорация и разширението на предапсидното пространство вместо наличието на две странични апсиди са особеностите, които правят църквата „почти съвсем чужда на византийската архитектура в нейния типичен вид“ [24]. От тази гледна точна авторът прави обширен сравнителен анализ на „Св. София“, съпоставяйки нейните характеристики с тези на християнските храмове в Мала Азия, и открива удивителни сходства. Именно в Мала Азия се ражда формата, която намираме в софийската църква – засводена куполна базилика, докато на запад характерен е по-скоро плоският таван. Малоазийска характеристика също е и куполът върху главния кораб [25]. В този смисъл, отчитайки, че типът засводена куполна базилика в Мала Азия изчезва след VI век, тъй като е наложена централната куполна постройка, каквато е цариградската „Св. София“, Филов дава горна граница за построяването на църквата най-късно в VI век. Оттам изхожда противоречивата теза, че храмът датира от Юстинианово време. Друга особеност, произхождаща от Мала Азия, както посочва изследователят, е увеличаването на предапсидното пространство. Това още повече доближава тази църква до типа богослужебна сграда с родина Анатолия.

Въпреки това сред малоазийските църкви Филов не намира нито една, която да се оприличи на „Св. София“ във всяко отношение [26]. Причина за това е именно ясно изразената и силно подчертана форма на латински кръст, която не се среща в същия вид в Мала Азия. Това точно е липсващото звено, ключовата особеност на сердикийския храм, която го доближава до по-късната западноевропейска романска архитектура. В отговор на лансираните тези за сходство между романския стил в сакралното строителство и „Св. София“, авторът посочва кръстовидния план за основен признак, за чието постигане е необходим напречен кораб и предапсиден квадрат. Тъй като в Мала Азия основната разпространена форма е Т-образната, отговорът на въпроса къде и кога за пръв път възниква формата на латинския кръст се оказва разковничето в определянето на ролята на „Св. София“ в сакралната архитектура. Андрей Протич, в тази връзка, ни дава интересна информация: през IV век, според него, веднага след като църковните отци установяват, че кръстът, на който е бил разпнат Исус Христос, не е трираменен, т.е. Т-образен, а четирираменен (латински), западната църковна архитектура започва да преследва тази форма, за да въплъти в църковната сграда идеята за разпятието на Христа [27]. Трудно е да се каже доколко съзнателно през V – VI век сердикийските майстори са вложили тази идея в удължаването на източното рамо и дали съображенията им не са били от естеството, посочено ни от Стефан Бояджиев.

Все пак, отхвърляйки другите „влияния“ върху „Св. София“ от все още незародилата се по това време романска архитектура – квадратния схематизъм и кръстатото засводяване, което се наблюдава в зачатък при българския храм (сравни фиг. 14 с фиг. 15 а),б),в)), като несъстоятелни, Богдан Филов определя разглежданата църква като предшественица на романския стил, а не като стояща под негово влияние [28]. Тя е носител на онази форма – латински кръст, която впоследствие изиграва ролята за развитието на романската архитектура от X – XI век.

Заключение

Църквата „Св. София“ е извънредно ценен паметник на културата. Уникалната ѝ форма и внушителното архитектурно изпълнение я превръщат в „прецедент“ в развитието на ранната византийска архитектура от V – VI век. Причината се крие във факта, че след нейното построяване развитието на ромейското сакрално строителство тръгва по съвсем различен път, т.е. тя се явява уникален, никъде неповторен случай, който вместо да пусне корените си на изток, откъдето черпи влиянията във формите си, създава ново архитектурно течение, оставайки в сянката на Юстиниановите величествени куполи, въплъщаващи имперското величие. „Св. София“ намира своите приемници на запад, превръщайки се в „онази преходна форма, която, като оставя на страна византийските строителни традиции, образува съединителната брънка“ между старохристиянската архитектура на Ориента и романската традиция в католическия свят. В този смисъл храмът представлява своеобразен мост между Изтока и Запада от времето преди между тях да зейне огромната както политическа, така и културна пропаст.

Използвана литература

• Филов, Б., Софийската църква Света София, С., 1913 г.

• Протич, А., Архитектоническата форма на софийската църква „Св. София“, С., 1912 г.

• Бояджиев, Ст., Софийската църква „Св. София“, С., 1967 г.

• Коева, М., Олтарите на България. Архитектурата на православния храм, С., 2011 г.

Електронни източници

• http://www.stara-sofia.com

• http://www.lostbulgaria.com

Фотографии: Християн Георгиев

Бележки:

Коева, М., Олтарите на България. Архитектурата на православния храм., София, 2011 г., с. 40.
Протич, А., Архитектоническата форма на софийската църква „Св. София“, София, 1912 г., с. 55 – 56.
Пак там, с. 55-56.
Пак там, с. 58.
Коева, М., пос. съч., с. 40.
Бояджиев, Ст., Софийската църква „Св. София“, С., 1967 г., с. 30.
Бояджиев, с. 29.
Пак там.
Бояджиев, с. 32.
Филов, Б., Софийската църква Света София, С., 1913 г., с. 120.
Пак там, с. 33.
Пак там, с. 35.
Пак там, с. 37.
Пак там, с. 38.
Пак там, с. 40-41.
Протич, с. 58.
Филов, с. 40-41.
Пак там, с. 66.
Пак там, с. 68.
Пак там.
Квадратен схематизъм е термин, който се употребява в църковната архитектура за храмове, в които за разширяване вътрешното пространство се използва площта на подкуполния квадрат и се наслагва в четирите му посоки. В случая Андрей Протич твърди, че при „Св. София“ има квадратен схематизъм, но това се оспорва от Богдан Филов, който доказва, че в софийския храм има само зачатък на подобно оразмеряване.
И по този въпрос Протич и Филов са на различни мнения. От двата вида сводове – кръстати и цилиндрични, за разглеждания храм сердикийските майстори са избрали първия, което предизвиква противоречия и спорове по отношение на датировката и стиловите влияния върху паметника.
Филов, с. 120.
Пак там, с. 121.
Пак там, с. 121-222.
Пак там, с. 130.
Протич, с. 81.
Филов, с. 136.