XIV Международен конгрес по османска социална и икономическа история

На 24-28 юли т.г. в Софийски университет, България, ще бъде проведен XIV Международен конгрес по османска социална и икономическа история. Събитието е едно от най-значимите в световната османистика, а столицата ни за първи път е домакин на този конгрес. По този повод публикуваме интервю с д-р Григор Бойков, един от организаторите на конгреса, в което си говорим за предстоящото събитие.

Програмата на конгреса можете да намерите на неговия уебсайт тук http://icoseh2017.weebly.com/, а също така и да се регистрирате като слушател, в случай че искате да го посетите.

 

Нека да започнем с няколко думи за конгреса, да разкажете като предистория: например откъде е този конгрес и кога е започнал?

 

Всъщност историята на конгреса е много интересна. Това е чудесен въпрос и може би най-добрата отправна точка за един подобен разговор. Аз понякога се шегувам, че конгресът е един от малкото оцелели реликти от Студената война. Пълното му наименование е Международен конгрес по османска социална и икономическа история. Той започва съществуването си през 1977 г., а първото издание се състои в Университета Хаджеттепе в Анкара, Турция. Инициатор и създател на Международната асоциация за османска социална и икономическа история (IAOSEH), отговорна за провеждането на конгреса, е проф. Халил Иналджък, който събира група специалисти от Турция и чужбина, предимно от Западна Европа и Америка, но също така и Балканите, Близкия Изток и Северна Африка. Целта е тази изследователска група да даде тласък на изследванията по османска социална и икономическа история чрез провеждането на регулярни конгреси, на които да бъдат представени най-новите изследвания в областта. Според мен тази сбирка от 70-те години би могла да бъде разглеждана и като опит за създаване и представяне на алтернативна гледна точка на много силната по това време марксическа школа, която намира изява в престижните и щедро финансирани конгреси на Международната асоциация за изследване на Югоизточна Европа (AIESEE).  Представители на родната историография са едни от водещите фигури при артикулирането на фундаменталните тези, залегнали в основата на марксистката визия за историята на Османската империя. Достатъчно е да споменем имената на Николай Тодоров, който е в зенита си по това време, на Бистра Цветкова и Вера Мутафчиева, а също така и на Страшимир Димитров. Нямам претенцията да имам информирано мнение по темата и развитието на процесите, защото никога не съм си правил труда да ги изследвам, а несъмнено те биха могли да бъдат проучени документално, но по мое мнение създаването на IAOSEH би могло да бъде разглеждано също и като реакция на натрупаното напрежение в AIESEE и оттеглянето на част от турската делегация от този  опит да се създаде международен балканистичен научен форум. Вероятно знаете, че през 60-те и 70-те години повечето държави в региона, но най-вече България и Румъния разглеждат този проект като стратегически приоритет и влагат доста енергия и парични средства в развитието на проекта Изток-Запад на ЮНЕСКО. Един съвременен румънски изследовател – Богдан Якоб има поне няколко прекрасни разработки по темата, в които проследява политическата ангажираност на държавните елити в процеса: от началото, когато нещата вървят гладко и се основават редица институти за балканистични изследвания в региона, до момента, в който се стига до реален конфликт, първо между българските и румънските участници, а в един момент всички се обединяват срещу турците, вероятно отново под давление на промените в глобалната политическа обстановка. Така инициативата на Иналджък от втората половина на 70-те години твърде вероятно би могла да има и такъв прочит. Всичко казано дотук по никакъв начин не би следвало да омаловажава академичната стойност на продукта, който конгресът по османска социална и икономическа история е давал в миналото и продължава да дава днес. Напротив, както балканистичният форум, така и османистичният конгрес още от самото начало са движени и посещавани от изключително сериозни учени. От 77-ма година досега Конгресът по османска социална и икономическа история е имал 13 издания – настоящият е четиринадесетият по ред, състоял се е в редица сериозни и престижни научни центрове (Принстън, Мюнхен, Хайдълберг, Страсбург и т.н.) и сега за пръв път гостува в България. Нямам представа дали някога в нашия живот ще се върне отново тук.

 

Какво е значението на конгреса за България, за българската школа в османистиката?

 

Значението на конгреса е голямо. То може да бъде разгледано поне на няколко нива. От една страна, от чисто научна гледна точка, това е една прекрасна възможност за родната османистика, която по една или друга причина продължава да живее в известно уединение, за директна комуникация със световния елит на османистиката. Този конгрес ще събере водещи учени от 24 държави, на практика от цял свят, все хора от водещи световни университети. С други думи, в София се събира най-активната в момента част на средното и по-старшото поколение османисти в света. Това е прекрасна възможност за комуникация, обмен и обогатяване, създаване на контакти и т.н. между колегите, които работят в областта на османистиката. А от гледна точка на обществения интерес, аз мисля, че това също би била една добра възможност да дадем един малко по-различен прочит на собствената си история, да се вгледаме в себе си през очите на глобалния свят и да се опитаме да разсъждаваме върху историята си от гледната точка на тези хора, идващи от тези толкова много и различни държави, и да се фокусираме върху онова, което ние бихме искали да акцентираме като наша характерна, дори национална черта. С други думи нека опитаме да откроим онова, което ни прави нас специфично горди като българи, но да го разглеждаме в онзи глобален контекст, който е имала османската държава в продължение на пет века. Не би следвало да разглеждаме историята на българите, живели под османска власт като нещо изолирано, сякаш затворено във вакуум и случващо се извън рамките на Османската империя, защото подобен анализ би бил най-малкото осакатен от гледна точка на аналитична дълбочина.

 

Кои са големите теми в османистиката в момента? Как бихме могли да отговорим на този въпрос през призмата на конгреса?

 

Един от съществените приноси на този конгрес и иновативността му се изразява поне в две области. ХІV конгрес по османска социална и икономическа история ще се радва на първия изобщо организиран в рамките на този форум уъркшоп на тема османска археология. Имаме цяла работилница, посветена на археологията, която се занимава с османския период, с участието на учени от Западна Европа и Балканите, като със съжаление може да се констатира липсата на български участник. Другият важен иновативен момент на този конгрес, който аз бих искал да откроя е присъствието на прохождащата в османистиката дигитална хуманитаристика. Имаме почти цял един ден в една от секциите, посветена на теми и разработки, които се занимават с анализ на един или друг исторически процес чрез методите на дигиталната хуманитаристика: гео-пространствени анализи на базата на Geographic Information System (GIS) софтуери, методи за машинно четене или optical text recognition и т.н. Всичко това е обединено в серия от панели, които по план би трябвало да завършат с презентация на една голяма дигитална инициатива, която започна преди две години в Принстън. Тогава в тамошния Center for Advanced Studies се събрахме група от 10-15 специалисти от различни области, за да дискутираме как бихме могли да инициираме, подпомогнем и насърчим развитието на дигиталната хуманитаристика в османистиката. Групата ще представи на конгреса план за действие за това какво би могла да постигне нейната инициатива Open Ottoman, като в общи линии идеята е да се създаде платформа, която да се превърне в инкубатор на дигитални проекти и инициативи, свързани с османистиката. Има поне няколко насоки, в които се работи. Една от тях е създаването на глобален digital gazeteer (дигитален географски справочник) на Османската империя, нещо което страшно много ни липсва, за да работим; има идея също така да се работи върху голям биографичен справочник, т.е. да можем да научаваме кой кой е в Османската империя чрез един клик; и ред други такива инициативи. Така че всичко това би трябвало да изкристализира като продукт на тази среща и там колегията да обсъди в много по-широк формат от първоначално ангажираната малка група специалисти накъде би искала да върви. Защото интересът със сигурност е голям и за това знаем по броя на регистриралите се да участват в тази среща: 130 души са отбелязали в регистрационната форма, че искат да присъстват на представянето и обсъждането на дигиталната платформа. Казано иначе огромната част от хората, които ще бъдат на конгреса, се интересуват накъде отива дигиталната хуманитаристика и какво е нейното приложение в османистиката. Допълнително можем да откроим като големи теми на конгреса – и които са по-традиционни, с което не искаме по никакъв начин да ги омаловажаваме, разбира се –редица панели и презентации, свързани с икономика, данъчната система, цени на стоки и услуги, социално недоволство и съпротива срещу османската управленска система и т.н. Има и един панел, организиран от нас българските колеги заедно с проф. Клаудия Рьомер от Виена, свързан с миграциите на хора от запад на изток. Ние традиционно сме свикнали да мислим за миграциионните процеси най-вече на турско население от Мала Азия към Балканите и много рядко обръщаме сериозно научно внимание на течащата същевременно миграция от запад на изток към България през XVI и XVII век. Този панел тематично се свързва по великолепен начин с един голям уъркшоп, организиран от турските колеги, за миграциите в XIX век. Какво още бих могъл да откроя… Разбира се, това е съобразно моя вкус, но бих могъл да откроя един панел върху вакъфите на Балканите, който е организиран от Джейн Хатауей (Охайо), който звучи много интересно и обещаващо. Има и редица панели върху елитите и ролята на елитите, като се почне още от късния XIV и XV век, мине се през целия османски период и се свърши с ХІХ век. Под една или под друга форма ролята на елитите в обществото е представена поне в няколко панела. Можем да завършим може би с това, че има панел дори върху османската кинематография и фотография; нещо, което има много пряко отражение върху социалния живот на обществото в XIX век.

 

Нека да поговорим за българската османистика.  Доколкото съм забелязал, прелиствайки по-стари и по-нови книги, има контраст: до края на 80-те години присъстват едни големи имена, които споменахме по-рано, Страшимир Димитров, Бистра Цветкова, Николай Тодоров. Но след това, с изключение на някои българи, които работят в чужбина, и едно-две имена у нас, някак си българската османистика изчезва от библиографиите. Каква е причината според Вас?

 

Много добър, но труден въпрос. Бих казал следното. На първо място, усещането може да е до някаква степен измамно, защото ако погледнем количеството хора, работещи сега в областта на османистиката в България, то в никакъв случай не отстъпва. Ако решим да подходим чисто статистически вероятно дори повече хора работят в областта на османистиката в момента, отколкото са работели през 70-те. Така че, като цяло, не са намалели хората, които работят, напротив – като че ли са се увеличили и това е добре. Въпросът е защо тогава се създава това усещане, за което споменавате и Вие? Отговорът най-вероятно се крие в продукцията, която читателите получаваме от този нараснал брой специалисти. Нашето очакване е, че след като работят повече хора би следвало да очакваме най-малкото количество исторически продукт, равностоен на онова, което се е публикувало през 70-те години. За съжаление, не се получава така и за мен това е индикация за наличие на сериозен системен проблем. Смятам, че като цяло по този въпрос българската османистика в последно време отстъпва от световните тенденции: има доста какво да се пожелае от гледна точка както на качеството, така и на количеството на нейната продукция. Според мен обяснението за тази ситуация се крие в академичното наследство на „големите имена“ от 70-те години, които Вие споменавате. Проблемът не се корени в научните им публикации, чиито тези можем да оспорваме, когато се налага, а когато трябва и да ревизираме. Изобщо преосмислянето на историографски тези е нещо напълно естествено и ще продължи и след нас в рамките на всяко следващо поколение. Но проблемът на поколението значими имена в науката от 70-те години на миналия век, който аз виждам, е в тяхното наследство, изразено в човешкия ресурс и подготовката на хората, които те оставят след себе си. Не е нужно човек да е гений, за да види, че подготовката на хората, които излизат след онези големи имена, които споменахме, а и качеството на научната продукцията на техните ученици за съжаление никак не достига до същото ниво. И не е само въпросът в качеството, но в еднаква степен бих казал и в количеството. Ако погледнем публикациите на историците от 70-те години, за които говорехме, лесно можем да установим, че повечето от тях преди да навършат 60 г. са публикували поне 3-4 монографии и са написали десетки статии, които са повдигнали научни дебати в световен мащаб. Ако се вгледаме в сегашното по-старшо поколение османисти в България, всъщност виждаме, че някои от водещите имена в дисциплината не са публикували дори и една монография в цялата си научна кариера. Лично за мен този факт е много тревожен, от гледна точка на това че ние, бидейки  историци, основно комуникираме с обществото, което плаща заплатите ни, най-вече чрез писменото слово. Липсата на значими монографични трудове на български османисти създава усещането за отстъплението, което визирате. Ако представителите на старшото поколение османисти в България, подобно на учителите си бяха произвели всеки по три монографии в кариера си на 60-годишни историци, сега с Вас нямаше да водим този разговор. Положителното за мен е, че този системен проблем изглежда сякаш е преодолян от следващото поколение османисти и не е трудно да се откроят поне няколко имена на колеги от Балканистиката или Архивите, които вече имат зад гърба си по две и повече монографични изследвания. Разбира се ние като българи сме склонни често да търсим обяснение за неуспехите си в липсата на адекватно финансиране, но по мое мнение това едва ли е най-същественият проблем. В действителност липсата на ресурс за развитието на адекватна и конкурентоспособна наука е фрапираща и държавното управление се държи скандално безобразно с оглед на защитата на обществените интереси, чрез развитието на наука. Мисля си,  че неглижирането на развитието на османистиката в България чрез системната липса на адекватно финансиране на сектора е стратегическа грешка, която може да бъде платена на висока цена. Всяко адекватно правителство би следвало да осъзнае този ясен приоритет, най-малко защото живеем в район, в който борбата за османското наследство продължава да бъде един от основните геополитически фактори. Кой как „чете“ османската история може в даден момент да предопредели развитието на някоя от държавите в региона. Веднага давам пример как би следвало България  да преследва интереса си и с това приключвам. Македонската държава, към която ние често се отнасяме снизходително, предоставя годишно около 40 стипендии на хора, които да отидат в чужбина и да се обучават в областта на османистиката. Като че ли по ирония част от тези хора идват да се учат в България, но българската държава няма подобен ангажимент изобщо.

 

Нека да обърнем малко внимание на ресурсите, които имаме на територията на нашата страна: ориенталския архив на Народна библиотека например. Как може този ресурс да се позиционира за българската османистика?

 

На първо място, това което бих казал е, че следва да обърнем поглед към електронните ресурси. Ако един студент има желание в днешно време да се образова и да се развива в областта на османската история, той е в голяма степен в привилегировано положение в сравнение със своите връстници отпреди 30 години, когато нямаше дигитални ресурси. Той има достъп ето в точно този момент да чете онова, което произвежда световната османистика. Във всеки един момент. И в момента, в който човек започне да чете активно, вярвам, че тогава се стимулира интересът му да започне да се развива и в търсенето на първични източници, т.е. на извори, с които да продължи и да прави собствени изследвания. В това отношение османистиката е изключително благодатно поле. Ще спомена две числа: османският архив в Истанбул има 150 млн архивни единици; нашият архив има около 500 хил. архивни единици. Както знаете, една архивна единица може да съдържа стотици документи. При това море от документи, ако човек влезе наслуки в архива, вероятността да намери нещо, което никой друг досега не е виждал сигурно надхвърля 99%. Т.е. има изключително много материал за работа, който чака да намери своите откриватели. Големият проблем е, в случая с България, че материалите не са достъпни до читателите по най-добрия начин. В Турция държавата реши да инвестира в дигитализация и в рамките на няколко години успя да дигитализира една сериозна част от архива, който вече е напълно достъпен електронно. Т.е. някой може да отиде, да седне на компютър и да чете първичният извор, без от една страна да нарушава източника – всяко едно четене и мачкане на оригиналния хартиен извор знаем до какво води, и второ – това изключително много скъсява времето за изследване. До степен, в която според мен дигитализацията революционизира начина, по който се правят изследванията. Аз скоро писах една статия за демографията на България, която се базира на над 200 регистъра. Но тя бе възможна, защото тези 200 регистъра бяха вече дигитализирани и единственото, което аз съм направил, е да ги купя. И съм ги чел в къщи, когато ми е било удобно, и по начин на мен удобен, определяйки скоростта на работа според темпа, който на мен ми е харесвал. Само преди 10 години това би било напълно невъзможно и написването на една такава статия би отнело години, защото имаше ограничение на броя документи, които човек може да поръчва на място в архива. Сега ние можем да чертаем големите картини относително лесно, не за две години в архива, а за три месеца от вкъщи например. А това, което се случва в България за съжаление далеч отстъпва от добрите световни практики. Нашата дигитализация пъпли, да не кажа, че я няма. Към този момент не знам да се прави реално нещо по дигитализацията на османските архиви. По две причини. Първо, няма ресурс и държавата няма никакво намерение да плати за това нещо; второ, няма хора. Единственият начин, който сега хората в Ориенталския отдел виждат, е чрез проектно финансиране. Това е по-добре от нищо, но глобалното решение тук отново би следвало да идва от Министерството на културата и да бъде целево финансирано, като същевременно се обучат и наемат достатъчно количество хора.

 

В предварителния разговор споменахме, че конгресът е много голям, 180 души. За пръв път в България, а за пръв път толкова голям. Каква е причината?

 

Конгресът изглежда голям от гледна точка на османистиката, а ние все пак сме малка общност. Само за статистиката ще спомена, че участниците са избрани от над 500 подадени заявления за участие след внимателни анонимни рецензии на програмния комитет. Вероятно има сериозен интерес към България, защото е атрактивна дестинация, има и интерес от гледна точка на българския архив – той е прословут. Хората знаят, че тук има архив, в който има много материали. Българският архив е най-добрият „допълващ архив“, който човек може да посети след архива в Истанбул: ако нещо го няма в Истанбул, виж да не е в София. Така че една голяма част от хората според мен са привлечени от това, че ще бъдат в София и ще бъдат в този архив. Точно по този повод организираме с колегите от Националната библиотека и Ориенталския отдел една специална среща, където участниците на конгреса ще могат да се запознаят на място със същността на архива, начина му на работа, колекциите, които притежава. Тук следва да се отбележи, че това не е само архив, но е също така и хранилище на ръкописи. Националната библиотека притежава една удивителна сбирка от ориенталски ръкописи: на арабски, персийски и османотурски. Нейната социализация е също толкова проблемна. Това е друго нещо, с което участниците в конгреса ще се опитат да се запознаят. В този ред на мисли интересът към конгреса в София в някаква степен вероятно се дължи и на това – на атрактивността на нашия архив. И в крайна сметка, но не на последно място, аз мисля, че се намираме в уникална ситуация – това е единственото място в света, за което аз знам, на което османският архив и Университетът да лежат през една улица. Другата вероятна причина за големия интерес на хората към конгреса е малко злощастна: неговият основател, патрон и президент на организацията проф. Халил Иналджък почина миналата година. Конгресът е посветен на паметта на този голям учен. За мен също е в някаква степен и знаменателно, че точно този паметен конгрес се случва тук в София и то в рамките на Софийския университет, защото проф. Иналджък е почетен доктор на СУ от 2001 г. Предполагам, че това е една от причините за това масово участие.

 

Какво бихте добавили в заключение за предстоящия конгрес?

 

Организацията на конгреса се радва на изключително енергичен отбор от млади хора, който е вдъхновяващ. За мен самият факт, че толкова много млади хора се отзоваха да бъдат доброволци и да допринесат за създаването на този конгрес с труда си, без да очакват нещо в замяна, е изключително положителен знак и много се надявам цялата тази млада, свежа енергия, вече превъплътена в най-различни форми, свързани с конгреса, да даде един младежки дух на този реликт от Студената война.

 

Интервю на Н. Раковски