Архитектура / Култура / НОВИНИ / Османската империя

Проф. Махиел Кийл: Бях единак и следвах свой собствен път!

Проф. Махиел Кийл  е роден през 1938г. в Нидерландия/ Холандия. Неговият научен интерес е насочен към историята на Османската империя. Написал е  3 книги и над 200 статии, свързани с архитектурата, демографията и социално-икономическите фактори на Балканите. Защитава докторат в Амстердамския университет през 1983г. Бележитият учен преподава в различни висши училища в Европа, САЩ, Турция и Русия –  Мюнхенския университе „Лудвиг Максимилиян“, Средноизточния технически университет, Харвард и Московския държавен университет. А от 2003 в продължение на 3 години изпълнява длъжността  директор на Нидерландския историко-археологически институт в Истанбул. В  България проф. Кийл е известен със своите задълбочени изследвания, свързани с историята и развитието на голяма част от българските градове в османския период.

Професорът бе гост на проведения от 24-28 юли в София 14-ти  Международен конгрес за османска социална и икономическа история (ICOSEH). По време на конгреса бе представен сборник, в който са събрани всички статии на Махиел Кийл, преведени на български. Ние, от екипа на „Балканика” имахме въможност да се видим с проф. Кийл и да му зададем няколко въпроса.

 

Професор Кийл, Вие се интересувате от архитектурна история и по-точно от османска архитектурна история. Какво привлече вниманието Ви в нея?

Много хора са ми задавали този въпрос и аз имам простичък отговор. Горе в небето има множество малки ангели, които изстрелват стрели по хората. И ако стрелата те уцели, ти си съвсем загубен: вече си влюбен и не можеш да го промениш. Аз също получих моята стрела – на нея ще да е пишело „османска архитектура“. Когато за пръв път като млад посетих Балканите през 1959 г., това беше в Белград, видях първата си джамия и тя ми се стори странна. На следващия ден стигнахме Скопие и имахме около ден и половина да разгледаме града. Това беше три години преди ужасното земетресение през 1963 г., така че успях да видя старата, османската част на града непокътната, с всичките ѝ монументи, и тогава ми се стори фантастична. Имах и възможност да разговарям с местните – с едни на немски, с други на английски или френски. Питах и някои от по-възрастните: „Какви сте вие? Сърби, хървати, турци или?“, а те отвърщаха задружно: „Не, ние сме османци“. Нека припомня, че за тях османското време не беше толкова отдавна. Когато те са били млади, градът все още е бил под османска власт. Уви, след земетресението настана ад… някои местни фанатици се възползваха от възможността да разрушат колкото се може повече османски сгради. Подобен процес се случваше и в Гърция и България. Но това, което видях в Скопие през 1959-та – монументални, чудесни, грандиозни сгради – силно ме мотивира да се занимавам с османска архитектура

 

Какви бяха първите Ви стъпки в академичните среди?

О, аз съм неуправляем! Никога не съм бил под влиянието на определа школа, а по-скоро бях единак и следвах свой собствен път. Още от училище. След като завърших началното, не можах веднага да продължа в гимназия. Впрочем, аз бях най-глупавият в класа. Все още си пазя училищните бележници – ужасни са. По оценъчната система от 1 до 10 петица означава „минава“, а четворка  – „повтаря“. А аз имах четворки по литература и граматика. Освен това пиша с лявата ръка, но тогава [40-те години] не ми се позволяваше да пиша с нея и бях принуден да пиша с дясната, поради което и до днес почеркът ми е напълно нечетлив. На всичкото отгоре получавахме оценка по краснопис – аз имах двойка. По алгебра – тройка. Единствено по история, география и природознание имах деветка. Така че ми отне много време преди да бъда приет в университет. В същото време обаче пътувах много и винаги вземах мерки, правех планове и снимки на монументите, които посещавах. И когато започнах да уча в униерситета в Амстердам, вече бях натрупал цял куп публикации. Студентските години преминаха бързо, защото учех за неща, през които вече бях минал; например познавах Флоренция много добре, което ми помогна на изпитите, свързани с Ренесанса. После завърших докторат в заложената времева рамка, както беше според правилата, но дисертацията си – „Изкуство и общество в България през турския период“ – я написах за осем месеца. Цялата! При положение че много хора прекарват 15 години, пишейки дисертацията си…

 

През професионалната си кариера сте били на много места на Балканите. Какво Ви направи най-голямо впечатление?

Сравненията с положението в Западна Европа. Например, там, където сега живея, край Бон [Западна Германия], има две села, които са непреклоними протестанти, докато целият район е католически. Навремето е било много трудно за тези села да получат разрешение, за да могат да изградят протестантска църква. Когато едното от селата най-сетне получило разрешение, то дошло с куп условия: църквата не трябва да се вижда отдалече, около нея трябва да има храсти и дървета, които да я скриват; не е била позволена да се пристрои камбанария с часовник – самата църква е трябвало да бъде скромна. И наистина, тя е изглеждала като плевня или фермерска къща. Подобно е положението в родния ми регион [северно от Амстердам, Холандия], където на католиците е позволявано изграждане на църкви в малки размери, които също изглеждат като конюшни. И това продължава чак до средата на XIX век; дотогава на католиците в Холандия и протестантите в Германия не е позволявано да строят големи храмове. Друг случай – градчето Обервезел, на около 80 км от Бон, в което протестантите чакат двадесет години за разрешение за строеж. Те пишат четири пъти петиция и изразходват значителни суми за подкупи, докато получат разрешението. Отново при условие, че църквата е ниска и незабележима. После те поискват да пристроят малка камбанария, за което те чакат още сто и десет години. Едва когато армиите на Наполеон окупират градчето, френският префект издава разрешение и камбанарията е изградена; можете да я видите и днес. Такова е било положението в Западна Европа; Османската империя е била рай в сравнение с него.

 

Впрочем, говорейки за свобода, тук на конгреса дочухме Ваша история за една загубена фото камера. Бихте ли я споделили?

Да, това беше по време на едно мое пътешествие в социалистическа България. Камерата ми изчезна – загубена, може би открадната, така и не разбрах. Тя беше застрахована и ако кажех на застрахователите, че е загубена, нямаше да получа нищо от застраховката. Но ако кажех, че е открадната и предоставех удостоверение от полицията за това, застрахователите щяха да покрият загубата. Така че аз отидох право в милицията, където се натъкнах на един ужасен мъж, който каза, че съм лъжец и съм обидил Народна република България, тъй като в социалистическото общество нямало крадци. И бях арестуван за три дни и половина. Най-сетне, началникът на управлението – казваше се Петров, сговорчив човек – дойде в килията ми с една бутилка и обяви, че се е случила грешка. Изпихме няколко чаши, той махна с ръка: „Знаеш какво се случва, когато се забъркаш с „Народа“. После каза, че е на служба и че трябва да отиде някъде, а аз му отвърнах, че може да имам проблеми, ако милиционерите ме видят на свобода. Тогава той извади една бележка, написа си името и телефонния номер и ми я даде: „Ако имаш проблеми с някого, дай му това“. Всичко завърши сполучливо!

20646016_1619465011397979_345985474_n

Корица на сборника на проф. Кийл, който беше представен на конгреса

Работите в сферата на османистиката от десетилетия. Какви според Вас са предизвикателствата пред османистиката днес?

Тук на конгреса видях едно младо поколение, много ентусиазирано, на което му е дошло до гуша от наративите на тесногръдия национализъм. Цялата тази омраза към другия, към съседа – „О, нещастните ние! Те, съседите са виновни!“ – та тази омраза, която впрочем все още е твърде отчетливо изразявана и в България, трябва да бъде преборена. Как? Когато се обърнеш към себе си и се запиташ къде са твоите грешки; това е началото. Имаме подобна ситуация между Холандия и Германия. Спомням си как след Втората световна война всичко беше унищожено: нямаше влакове, хиляди жилища разрушени… Достатъчно ужасно, за да бъде повторено!

 

Кой е Вашият любим балкански град и защо?

Янина, защото промени първоначалната ми представа за Балканите. Когато отидох там за пръв път, си мислех, че всички са гърци и навсякъде се говори гръцки. Работихме около половин година за благотворителен проект в съседното село Доляни: хора от 16 националности строихме тръбопровод за напояване. До селото имаше извор, който обаче вървеше в противоположната посока от селото, и през лятото хората не можеха да садят и отглеждат каквото и да е било, тъй като беше твърде високо и сухо. Освен това селото беше – така казваха – разрушено от германците през Втората световна война. Та проектът осигури тръби, събрани в училища в Холандия, които ние докарахме с големи трудности. Местното население не говореше гръцки, а влашки; освен това името на селото е славянско – Доляни, от „хора, които живеят в долината“. И така представата ми за Гърция започна да се разклаща. Работейки там, имах възможността да ходя до Янина много пъти и да опозная града в най-малки подробности. Имаше толкова много джамии, непокътнати със своите минарета, докато в другите части на Гърция мнозинството от тях бяха разрушени. Местните не бяха туркофоби както на много други места на Балканите, напротив – те бяха с широк мироглед. Но по отношение на гърците казваха: „Ние нямаме нищо общо с Атина; те са диваци“. И наистина, до XIX век Атина е била незначително място, а Янина е била 5-6 пъти по-голяма, с отлични училища, пазари за книги всяка седмица, рядкост за онова време, търговски центрове. И дори днес Янина е все още приятно място. Така че докато траеха работите, аз редовно посещавах града. На последния ден цялата ни група се събра, а местните организираха празник: заклаха няколко агнета и ги пекоха на огън цял ден, които изядохме късно през нощта с много узо и други силни питиета. Тогава местните признаха, че всъщност селото не беше разрушено от германците, а от генерал Папагос през 1948 г. в последната му офанзива във войната срещу комунистите. И тогава ми стана ясно: нямаше нищо истинско в тази страна, всичко беше базирано на митове…

 

Мисля, че отнехме достатъчно от времето Ви, но като завършващ въпрос: какъв съвет бихте дали на студентите, които сега започват да изучават османска история?

Да отидат и да видят местата, които изследват. Да говорят с местните, да видят как изглежда действителността.

 

Интервю на Доника Цановска

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s